Стоиш и гледаш през прозореца на душата си, мислиш за своята личност. Светлината прониква бавно в стаята и обвива предметите около нищото в бледо сияние. Стоиш и гледаш вътре в себе си. Виждаш как личностите ти вървят по прашните улици всяка със своята индивидуалност- Усмивка, Замисленост, Виновният...Той стои под дървото и гледа обувките си. Мислиш :”Това не сам аз! Аз не сам виновен за нищо, а и нямам такива обувки!”. Слънцето се промъква на тънки снопчета през клоните на дървото и осветява Виновния на отблясъци. Той вдига глава и те поглежда с влажните си очи. Какви очи! За миг ти виждаш целия си живот на осем милиметрово филмче. Лентата бавно поскръцва и усещаш застоялата миризма на киносалон. Дали това си ти или не, никой не знае. Отричаш го, но изведнъж се озоваваш на улицата под дървото и целият свят се променя. Ти говориш с Виновния в теб.

-Какво се инатиш? Не виждаш ли, че грешиш? – казва той.

-А-а-а!?!? – недоумяваш ти.

-Да,ти! Единственото, което правиш е да съдиш хората около себе си и да ги обричаш на пълно безразличие, гордеейки се с “познанията” си.

-Така е, но за това си виновен ти! Ти нищо не казваш, не си онази будна съвест, която би трябвало да бъдеш, защото не те е грижа! - казваш студено ти и очакваш с нетърпение мига, в който ще го видиш да се превива под тежестта на вината си...

-Аз...аз съм виновен! Прости ми! Моля те! Моля те! – плаче той, но ти не го чуваш, защото си заслепен от собственото си величие.

В момента покрай вас минава твоето царско “Аз”. То ви гледа с презрение и на лицето му се изписва ехидна усмивка. Влюбваш се моментално в отражението си и започваш да тъпчеш Виновния. Той плаче и се моли, но ти си бог, ти владееш и това ти харесва. Нещо те кара да се обърнеш и... виждаш Владетеля да мъчи едно малко кученце. Прави го дълго и накрая... просто го убива. Стоиш и гледаш безучастно. Отвратен си. Поглеждаш Виновния и се връщаш  в изходното си положение. Сега отново си зад прозореца и наблюдаваш от там движението по улицата. Всички се разхождат със своята индивидуалност под ръка, но погледът ти отново се спира на на Виновния. Никой не го поглежда. Дървото все така го пази в сякката си. Неочаквно той откъсва поглед от обувките си и излиза на слънце. Вдига глава...”Миналата година имах такива обувки!” – светкавичната мисъл минава като електрошок през главата ти. Шума от сблъсъка на коли те връща към действителността. Стоиш и гледаш през прозореца на стаята си. “Някй току що загина.”-мислиш ти, а заедно с това и неговите много “Аз”. Само Виновният в теб остава като ярък спомен. Стои загледан в яркото слънце. Да, ти наистина имаше такива обувки миналата година!....

Аркана

виновният в нас все стои там, гледа в старите си обувки тревожно и все отказва да си тръгне. Може би се страхува, че в зимата на нашето житие, ще измръзне с тези стари обувки. Толкова го е страх...!? Чака някой да му прости.
А това сме само ние. Ние, които се страхуваме два пъти повече, от виновния, защото сме грешни... На нас кой ще прости?
Аз все се опитвам да си простя и все си повтарям, че не мога да пусна виновния в мен да си отиде, защото го обичам. Обичам го такъв какъвто е: уплашен, беззащитен. Пази ме от самозабрава.
Уча се, още се уча. Вярвам си, че ще успея.

Никой от нас не може да е виновен. За да си виновен трябва да имаш свободна воля. А имаме ли в нашия свят дори и най малка свобода да направим своя избор? Категорично не. Тогава радвайте се на това, което се случва с Вас, това е най-доброто, което може да Ви се случи...

Търсели момичето, което било виновно. Тя пое удара, усмихна се, помоли за лепило Кале, стисна зъби. Посъветваха я да потърси виновника, но тя отново се усмихна и им заяви, че е станала някаква грешка.